На 22.07.2020г. Народното събрание прие на първо четене законопроект за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с който се предвижда въвеждането т.нар. „абсолютна давност“. Текстовете гласят следното:

Чл.112а.(1).С изтичането на десетгодишна давност се погасяват всички вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването ѝ, освен в случаите, в които вземането е отсрочено или разсрочено.

(2).Разпоредбата на ал.1 не се прилага за:

1.задължения на физически лица, упражняващи търговска дейност като еднолични търговци;

2.задължения, произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.

В §2 от заключителните разпоредби на законопроекта е предвидено, че: „Законът влиза в сила 6 месеца след обнародването му в Държавен вестник.“

В настоящото изложение ще бъдат разгледани само практическите последици на предвиденото допълнение, ако същото изобщо бъде прието на второ четене и влезе в сила в този си вид. Тук няма да излагаме критични бележки срещу предложението, макар текстовете да създават много основания за такива (например в статия на професор Ангел Калайджиев са изложени част от тях). 

1. Времеви обхват

В новата уредбата липсват правила, които да уреждат приложението на чл.112а от ЗЗД във времето. Това означава, че текстовете ще се прилагат както за правоотношенията, възникнали след влизането ѝ в сила, така и за висящите правоотношения, възникнали преди това. Разпоредбите ще се прилагат както за бъдещи вземания, така и за вземания, възникнали и в миналото, които към момента са висящи и не са събрани.

2. Ограничено приложение

2.1. Предвидените разпоредби са относими само към прекъсването на давността и не засягат нейното спиране. Това означава, че ако давността е била спирана за определен период от време, то т.нар. „абсолютна давност“ ще бъде удължена с този период. В този смисъл, това определение, макар да е станало нарицателнно за разглежданото допълнение в закона, изобщо не е коректно от правна гледна точка. За абсолютната давност е характерно, че нейното изтичане не зависи нито от прекъсването, нито от спирането, нито от други обстоятелства, различни от абсолютен срок на сумарно изтекъл период от време, считано от момента, в който давността е започнала да тече първоначално. „Абсолютността“ на един срок се състои именно в това, че той е независим от никакви други условности, освен от неговите начален и краен момент, което не може да се каже за обсъждания такъв.

2.2. Уредбата се отнася само до вземания към физически лица, които не са търговци. Вземанията към юридически лица са изключени от обхвата на действие на допълнението. Нещо повече – така, както е приет текстът на първо четене, той изключва от приложението си и физически лица, регистрирани като търговци по Търговския закон (едноличните търговци), независимо от характера на вземането към тях. Това означава, че ако едно физическо лице притежава качеството търговец по смисъла на Търговския закон, то няма да може да се ползва от ефектите на уредената в чл.112а от ЗЗД „абсолютна давност“, независимо дали задълженията му произтичат от упражняваната търговска дейност или не. Самият факт на регистрация като едноличен търговец е достатъчен, за да изключи от обхвата на допълнението вземанията към съответното физическо лице. Така физическото лице, което притежава и качеството едноличен търговец, не би могло да се ползва от разпоредбата дори и по отношение на задълженията си към доставчиците на топлинна и електрическа енергия, водоснабдяване, мобилни и интернет услуги и др. под.

2.3. „Абсолютната давност“ е приложима за вземания, които не произтичат от непозволено увреждане или от неоснователно обогатяване. Уредбата няма да е приложима, ако вземането е възникнало на някое от тези основания. Тук се включват парични обезщетения за претърпени вреди от извършени деликти – например при пътнотранспортни произшествия, при битови инциденти, при повреждане на имущества, при противоправно засягане на други защитими от закона права и др. Тук се включват и задължения, които са възникнали от неоснователно разместване на блага – например в резултат на прибързано плащане по несключен договор (който е трябвало да бъде сключен), в резултат на нищожен договор (с оглед на който е извършено някакво плащане), на погрешно извършени плащания и др.

2.4. Новите текстове обхващат само вземания, които не са отсрочени или разсрочени. Последиците на прекъсването на давността по се запазват, когато вземането е разсрочено или отсрочено. Поради това, ако с длъжника е постигнато съгласие дългът да бъде разсрочен или отсрочен, разпоредбата на чл.112а от ЗЗД няма да намери приложение. Това означава, че след влизане в сила на допълнението към закона, длъжниците, чиито задължения са разсрочени или отсрочени няма да могат да противопоставят на своите кредитори възражения за изтекла „абсолютна давност“.

3. Последици

Ефектът на прекъсването на давността се състои в това, че изтеклият до момента на прекъсването давностен срок изгубва своето значение (а спиранията на давността до този момент на практика се обезсмислят), като от момента на прекъсването започва да тече „нова давност“. Новата уредба предвижда частично заличаване ефектите на тази последица, т.к. няма значение кога и колко пъти давността е прекъсвана и е започвала „да тече отначало“, ако са изтекли общо повече от десет години, от момента, в който първоначално започва да тече давностният срок за дадено вземане.

4. Специфични хипотези и въпроси

Тъй като разпоредбата на чл.112а от ЗЗД обхваща само прекъсването, но не и спирането на давностния срок, възможно е вземането да не се погаси по давност след изтичане на въпросните десет години, ако давността е била спирана.

В тази връзка следва да се обърне внимание на хипотезите, в които по отношение на едно вземане давността е била както прекъсвана, така и спирана. Ефектите от прекъсването ще бъдат частично заличени в смисъла, посочен по-горе, но какво ще се случи с ефектите от спирането?

Тук могат да се породят редица спорни моменти. „Проблемът“ в това отношение произтича от несъвършенствата на института, който се прави опит да бъде въведен с обсъжданите текстове, т.к. това не е „абсолютна давност“ в същински смисъл, както по-горе вече беше отбелязано. Съдържат се елементи на такава, но в същото време е „нещо“ неопределено и несъвършено, което изобщо не се вписва в контекста на цялостния институт на давността по ЗЗД.

Особено внимание заслужават две специфични хипотези:

4.1. Какво се случва с давността относно съдебно установени (уважени) вземания?

От една страна давността се спира и не тече, докато трае съдебният процес, относно вземането (чл.115, б.„ж“ от ЗЗД). От друга страна, давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение, при условие, че същите са уважени (чл.116, б.„б“ от ЗЗД).  

До момента не е поставян сериозно въпросът за съотношението между прекъсване и спиране на давността в тази хипотеза (а и изобщо, мислим, в правната теория и практика у нас не е обсъждана в детайли тази тема), като е прието, че по време на процеса се касае за спиране, а от влизане в сила на решението е налице прекъсване, с което започва да тече „нова давност“. Прекъсването на давността досега е обезсмисляло ефектите от спирането по време на процеса (и изобщо всякакви предходни спирания), т.к. на практика винаги е „произвеждало чисто нова давност“ (чл.117 от ЗЗД: ал.1 – „От прекъсването на давността почва да тече нова давност.“; ал.2 – „Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.“).  

Никога не е бил поставян въпросът: Какво се случва със спиранията на „старата давност“, ако „се заличи“ ефектът на някое от прекъсванията, след като тези спирания се отнасят до „старата давност“, която е текла преди конкретно прекъсване?  

Проблемът тук, според нас, се поражда от израза на законодателя в чл.117 от ЗЗД – „нова давност“, който до момента не е бил обект на особено внимание, т.к. не е имало значение кога и за колко време е била спирана давността, след като винаги, когато е била прекъсвана, е започвала да тече „нова“ (стига „старата давност“ да е прекъсната преди да изтече). При така формулиран чл.112а от ЗЗД, този израз би могъл да стане повод за разсъждения по темата дали тази „нова давност“ е именно „нова“, или все пак говорим за една и съща давност, чийто срок просто е бил „подновяван“ с прекъсването му по определения ред.

Считаме, че в тази хипотеза е възможна появата на два типа коренно различни разбирания в практиката, което би създало затруднения в приложението на новите текстове, а именно:

• • • Възможнна насока за мислене е, че законът по-скоро придава, с обратна сила, ефект на прекъсване (ако искът бъде уважен), на иначе спряната давност (арг. от чл.116, б.„б“ от ЗЗД във вр. с чл.117, ал.1 и ал.2 от ЗЗД). Нещо повече – този ефект като че ли се явява перманентен (макар въведен с обратна сила) през цялото времетраене на съдебния процес, като чак от момента на влизане в сила на съдебното решение бива изчерпан и започва да тече „новата давност“. Идеята е, че прекъсването е „по-силното“ от спирането и ако веднъж давността е била прекъсната, спирането на „старата давност“ преди това остава без особено правно значение. В тази хипотеза се появява проблемът, че след като прекъсването един вид е „погълнало“ спирането на „старата давност“, „произвеждайки“ „нова давност“ и на практика вече е „заличило“, или по-скоро обезсмислило последиците от спирането на теклата „стара давност“, положението на кредитора ще бъде влошено, доколкото същият от една страна няма да може да се ползва от ефектите на спирането (което е изключено от приложното поле на новата уредба и не е регламентирано по никакъв начин в контекста ѝ, пораждайки възможности за различни приложения), защото те са „заличени“ от този на прекъсването, но в същото време ефектът на прекъсването, което иначе е „по-силното“, може да се окаже „заличен“ по силата на новия чл.112а от ЗЗД. С други думи – при един съдебен процес, който хипотетично е продължил повече от десет години, с оглед новата уредба в този ѝ вид, сериозно се поставя въпросът дали това вземане вече няма да е погасено по давност след влизане в сила на съдебното решение (след като ефектът на прекъсването ще бъде „заличен“ по силата на закона, а спиранията преди това на свой ред са били „заличени“ със съответното прекъсване).

• • • Друго възможно разбиране, което според нас е по-правилно, може да бъде, че с предявяване на иска давността се прекъсва и спира едновременно (чл.115, б.„ж“ от ЗЗД и чл.116, б.„б“ от ЗЗД), като ефектът на спирането се разпростира върху времетраенето на съдебния процес за вземането, а от влизане в сила на съдебното решение спряната с предявяване на иска „нова давност“ (защото е и прекъсната с предявяването на иска), „продължава“ да тече (на практика „започва“, т.к. е била спряна заедно с прекъсването). Но и тук остава отворен въпросът какво става със спирането по време на процеса, след като бъде предприето действие, с което отново се прекъсва пък „новата давност“ от съдебното решение и отново започва да тече „нова давност“? Тук следва да се допълни още, че разбира се, че законът (а и теорията до момента) разглежда института на давността за едно вземане като единен такъв. Става дума за една и съща давност, която може да бъде спирана и „подновявана“ (прекъсвана), а не за някакви различни давности, „старите“ от които биват „заличавани“ от „новите“ (заедно със спиранията при съответната „стара давност“), но изразът, използван от законодателя в чл.117 от ЗЗД – „нова давност“, в контекста на новия чл.112а от ЗЗД, в този му вид, може да внесе сериозни колебания по темата, респективно и по приложението на закона. Новият чл.112а от ЗЗД, в този му вид, освен проблемите, с които собствено е натоварен, може да внесе сътресения изобщо в разбирането на института на давността до момента – относно постановки, които не са били подлагани на съмнение поне що се касае до крайните си ефекти.

4.2. Интерес представлява и въпросът как ще се приложи чл.112а от ЗЗД по отношения на вземания, за събирането на които са образувани изпълнителни производства преди 26.06.2015г.?

Едно от обстоятелствата, при наличието на които давността се прекъсва, е предприемането на действия по принудително изпълнение (чл.116, ал.1, б.„в“ от ЗЗД).

С ППВС №3/18.11.1980г. е дадено тълкуване на разпоредбата на чл.116, ал.1, б.„в“ от ЗЗД, като е прието, че образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, като по време на изпълнителното производство давност не тече. Това разрешение е аналогично на последиците от предявяването на иск и образуването на съдебно производство. С т.10 от ТР №2/26.06.2015г. обаче, постановено по тълкувателно дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, се даде съвсем различно разрешение, според което в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение (налагане на запор, възбрана, присъединяване на взискател), като от момента на същото започва да тече нова давност, но пък давността не се счита спряна по време на процеса попринудителното изпълнение (съответно тълкуванието, дадено от ППВС №3/18.11.1980г. е загубило значение). В тази връзка беше прието в практиката и че за периода от образуване на изпълнителните дела до 26.06.2015г., давност не е текла (т.к. е била е спряна съобразно разрешението, дадено от ППВС №3/18.11.1980г.), но след това следва да се прилага разрешението на т.10 от ТР №2/26.06.2015г.

Не е ясно какво се случва с давността по тези дела, ако чл.112а от ЗЗД бъде приет на второ четене в този си вид, след като прекъсванията на давността, осъществени с действията по принудително изпълнение по делото, „няма да се зачитат“. Биха ли се „зачели“ спиранията на „старите давности“, които са текли, в т.ч. и спиранията до преди 26.06.2015г. по силата на факта на образувано изпълнително дело?